“Щастлив е онзи, който  се е научил да се учи”
Менандър

В индивидуалното си развитие човекът преминава през няколко основни фази. Първата от тях е семейството, в което той се изгражда като личност с мнение и характер, втората е училището, една от най-важните институции в живота на всеки подрастващ човек, а след това новото семейство и работата. Но тъй като това е есе за моето училище, ще трябва да се спра по-подробно на него.
Казват, че най-хубавата част от човешкия живот е свързана с училището му. Все още не знам дали е така, защото самата аз съм ученичка. Но смятам, че училището ми даде много. То ме научи, че знанието седи в основата на всичко. Тук разбрах, че личността на човека зависи от хората около него, от родителите, от учителите. Но не е ли животът най-доброто училище за всеки от нас?
Народът е казал: “Човек се учи докато е жив”. Което изключва виждането, че събираме знания единствено в класната стая, от понеделник до петък. Тук не ни учат да обичаме, да различаваме добото от лошото, красивото от грозното. Това го научава всеки сам за себе си, въз основа на житейския си опит и основните знания, които са му дадени в училище. Но тук, в моето училище, разбрах каква е силата на познанието. Въпреки това то е само основата, то ни показва пътя, а ние сами трябва да продължим напред, защото да се учиш е като да гребеш срещу течението. Щом престанеш, то те връща назад.
Изграждайки себе си като индивидуални личности в глобалния свят, ние търсим алтернативния начин на живот, за да докажем себе си като осъзнати човешки същества. Опитваме се да избягаме от стандартния начин на обучение, за да го превърнем в удоволстие за младите хора. А и не само за тях, за всеки, който иска да се учи.
Все повече млади хора напускат страната ни, защото смятат, че тук нямат добра перспектива. А дали наистина е така? Може би окаяното положение на образователната ни система е виновна за това. И заради това училището винаги ще бъде на границата между добрите и лошите преимущества на България.
Мога с гордост да заявя, че в моето училище разбрах какво значи да се учиш, да учиш другите, да знаеш и да се съмняваш, да искаш още и да търсиш, защото търсейки откриваме себе си.
Но дали на мен училището ми е дало достатъчно, за да се реализирам успешно, където и да било, все още не знам, но вярвам, че то ще остави следа в мен, която никога няма да забравя, защото това винаги ще бъде моето училище.
Сядам и се замислям защо ли трябва да определям училището като съдба?
Съдбата за това е света, който ме заобикаля и който очертава целия ми път. В този смисъл училището е начертало пътя ми в живота, то е определило моята съдба, затова смело мога да заявя, че училището е моя съдба.
Кое ме е формирало като човек? Само семейството ли? Аз вървя към моята съдба редом с приятелите си, които намерих тук в родното училище. С тях ме свързват интересите към математиката и компютрите, към литературата, театъра и музиката. Но само това ли? А безбройните лудории, закачките в междучасията, първите тайни?
Дори когато ще бъда с коси побелели, топлите спомени за родното училище, за любимата учителка ще ме сгряват и може би ще ми навяват малко тъга.
Училищетото стана моя съдба, защото то ми разкрива светове, поставя ме в различни ситуации, научи ме да вярвам в себе си да ценя приятелството и да обичам родина си.
И то училището, ми даде импулса да бъда решителна, да се старая да бъда най-добрата и най-важното да успея в живота!
От училищната скамейка започна да се оформя моето бъдеще и след време аз ще стана тази за, която си мечтая.
От всичко, което казах до дук мога да си направя един, обикновен извод:
Училището кове съдбите на хората, затова е тяхна съдба, затова е моя съдба.

Илияна Косташка, ХІІа клас